"А в церкве - смрад и полумрак

и все не так, все не так как надо..."

Владимир Висоцки

Вън, сило нечиста!

Днес нашият народ е християнски, но от десет души - девет не обръщат внимание на поповете. "Православната църква" остава изолирана от българския народ, едно чуждо тяло.

ГРЪЦКАТА ПЕТА КОЛОНА В БЪЛГАРИЯ

Тя е чуждо тяло от самото начало. Гръцкото "православие" "препокръства" един християнски народ - покръстен от апостол Павел, апостол Андрей и учениците им. Българите по-рано са наричани от гърците "схизматици" и "ариани".

ВРЕМЕТО НА ПОГЪРЧВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ОФИЦИАЛНА ЦЪРКВА

Това се случва най-вероятно едва при фанариотите през 18 в. - след закриването на българската църква - Охридската архиепископия (Първа Юстиниана) - от султана и преминаването на епархиите й към Цариградската патриаршия.

В изворите няма положителни сведения за по-ранно погърчване. Напротив - през всички векове българската църква е независима и няма нищо общо с Цариградския патриарх - дори и във времето на византийското робство - имп. Василий ІІ Българоубиец потвърждава с указ независимостта на българската църква (Охридска архиепископия) - в границите на диоцеза на Първа Юстиниана (старата българска църква). В този указ се подчертава, че границите и самоуправлението й се запазват "според така добре определеното от царувалите преди нас" - т.е. от Юстиниан.

Цариградската патриаршия няма права да ръкополага в България, нито има други права над българската църква. В България никога не е имало гръцки свещеници - освен в кратък период след разделянето на Римската империя - и след това едва през 18-19 в.

Всъщност по-дълго време в България са ръкополагали римските папи, отколкото Цариград: заради враждата с гърците, българските духовници, преди създаването на Първа Юстиниана, измолват ръкополагане на своите епископи от папата.

Но днес "Българската православна църква" приема гръцкия Символ на вярата. Старият Символ на вярата на българската църква се различава и от гръцкия и от латинския. Най-вероятният период, когато е станала подмяната на българското верую с гръцкото е периодът след 18 в. - по времето, когато фанариотското гръцко духовенство овладява България.

...



СЪСТОЯЛО ЛИ СЕ Е ПОКРЪСТВАНЕ ИЛИ ПРЕПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ 9 В. И ПРИ БОРИС?

По: д-р Г. Ценов - "Кроватова България и покръстването на българите", 1937 г., трето издание, Хелиопол, 2004 г., стр. 109-166

МНИМОТО ПОКРЪСТВАНЕ НА БОРИС

"Езичеството на българите"

По време на иконоборството (8-9 в.) ромеите прикачват на българите прозвището "идолопоклонници", което е равно на езичници. (Гръцката дума икон, икона значи същото, което означава и гръцката дума идол - образ картина.) Понеже българите обичали да рисуват образите на Христос, Богородица и светиите - и като ги наблюдавали изпитвали богопочит - гърците наричат това идолопоклонство. Затова е наричан "идолопоклонник" и българския цар Омуртаг.




РОМЕЙСКИТЕ ЛЕГЕНДИ ЗА ПОКРЪСТВАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ

Особеното в тях е, че съвременната историография ги приема за действителност и така се ражда историята за "княз Борис-Михаил Покръстителя":



ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ХУДОЖНИКА МЕТОДИЙ

Ромейската историография разказва една доста странна история:

Българският княз Борис бил страстен ловджия. Той повикал гръцкия монах и художник Методий да му нарисува една ловна сцена вкъщи. Но вместо това, Методий му нарисувал сцена на Страшния съд: как праведните блаженстват, а грешните се измъчват. Борис като видял картината, ужасил се: обзел го страх божи и решил да приеме християнството. Кръстник му станал имп. Михаил ІІІ и му дал своето име - Михаил. След това настанал мир между българи и ромеи.

"Кръщение на Борис І от гърците". Известно е, че различните гръцки секти имат практика да прекръщават повторно "еретици" от противните секти.

Противоречията:

Със своята картина Методий показва силата на иконата (картината). Той обаче обръща иконоборческия цариградски двор към иконопочитта, а не българския - към християнство.

Борис не живее по времето на управлението на имп. Михаил ІІІ, а по времето на баща му имп. Теофил. Ако Михаил е трябвало да кръсти Борис, той е трябвало да направи това в съвсем невръстна възраст.

Действителната история:

По това време Ромейската империя преминава от иконоборство към иконопочитание. По времето на имп. Теофил (829-842) сред гърците се появява едно течение на иконопочитта, водено от цариградския монах Методий (същия художник). Разярен императора иконоборец го хвърлил в тъмница. После обаче се смилил, повикал го в двореца си и станал благосклонен към него. Методий използвал това, за да спечели за каузата си императорския двор - особено императрица Теодора. След смъртта на последния император иконоборец Теофил, Теодора поема регенството на невръстния си син имп.Михаил ІІІ.
 Методий направил голяма кариера - от художник на ловни сцени - до патриарх Методий І.

патриарх Методий І.

И така - в легендата събития от ромейския двор се прехвърлят в българския. В цялата легенда е вероятно само едно - че след като Теодора приема иконите, се сближава с България.

СТРАШНАТА ИМПЕРАТРИЦА

Ромейски историци разказват и втора странна версия за това как, според тях, българите трябва да са преминали към гръцката вяра:

Когато Борис научил, че империята се управлява от жена през 842 г., той веднага съобщил на Теодора, че разваля мирните договори (сключени от Омуртаг) и смята да й обяви война. Теодора му отговорила, че ще се защитава храбро и ако той я победи, ще победи жена, а не мъж - а ако тя го победи - той ще стане за посмешище. Тези думи смирили Борис. Той се уплашил от Теодора и за да не го нападне решил да се покръсти.

Действителността е, че Теодора не "смирява" българския владетел, а отстъпва на България областта между Загора и Дебелт. От Хамартол се научава, че българите в Тракия правели внезапни нападения. Явно това е накарало Теодора да отстъпи областта, а не защото българския владетел бил покръстен от сина й.

...

Цялата история с "кръщението на българите при Борис" е доволно неясна и изпълнена с противоречия. Нататък загадките стават още по-големи. От неизяснените и смутни събития на 9 в. новата историография създава един национален мит. Зад наглед ясната нейна история - една от най-известните - от хрониките излизат съвсем други неща:



ЛЕТОПИСИТЕ РАЗКАЗВАТ

Има данни, че владетелите Борис и Михаил са две различни фигури. Михаил е син на Борис и владетел на Илирийска България със столица Солун. А Дунавска България по негово време се управлява от българския владетел Владимир, крумов потомък, когото хронистите наричат "баща на Симеон".

Каквито и да са били действителните събития, едно е ясно - не са каквито официално се представят днес.

Сведения за две български държави:

В Северна България по това време живеят и българи от Тракия и Македония, изселени там от Крум, заради гръцките преследвания, на които били подложени. Тези преселници след време изявили желание да се върнат по родните си места. Хамартол пише, че по времето на имп. Теофил за техен предводител бил избран Кордил. Той оставил управлението на сина си Вардан и отишъл при императора да иска помощ за връщане на хората си в Македония. Имп. Теофил му дал кораби, които да ги превозят до Солун. Съгласен бил и българския владетел в Солун цар Михаил - експедицията е съгласувана с него. "И когато българинът Михаил в Солун излезе (от Солун), започнаха да преминават Дунав с всичко що имаха." Но владетелят на Дунавска България Владимир - крумов потомък и баща на Симеон - се възпротивил да ги пусне да заминат. Започнали сблъсъци между македонските преселници и дунавските българи. Особено се отличил младият македонец подстратегът Лъв (бащата на Кирил и Методий) - той отблъснал "хуните" и така македонците успели да се завърнат в отечеството си.

Подстратегът Лъв е македонски българин и синовете му Кирил и Методий са македонски българи, а не гърци. Хората на Лъв използват помощта на ромейския император, но отиват в държавата на българския владетел Михаил в Солун.

А в Малкото житие на Климент Охридски се казва, че князът на българите Борис бил подновил възраждането си чрез кръщение, а след него синът му Михаил пръв е наречен цар (василевс, император) на българите и при управлението си ги убедил да живеят според обичаите на християните.

"Подновил възраждането си чрез кръщение" - текстът вероятно говори за прекръщаване на "еретик", а не за първо кръщение на Борис - ако такова нещо изобщо се е състояло.

От изворите се разбира, че цар Михаил е владетелят, който изпраща Кирил и Методий на мисия да просвещават в Панония.

Цар Михаил също живее и управлява по времето на имп. Теофил - няма как баща му Борис да е кръстен от сина на Теофил - Михаил ІІІ. Няма как Борис да е имал добри или лоши отношения с регентката Теодора, защото той живее по-рано.

Съвременниците патриарх Фотий, Анастасий Библиотекар и други са имали отношения с Михаил и не споменават да са си имали работа с Борис. При това те наричат българския цар с името му - Михаил - още преди 864-865 г., годината на мнимото покръстване. Българския цар се казва Михаил по рождение и името му не е дадено от цариградския император.
Цар Михаил - владетел на Илирийска България, син на княз Борис. Стенопис от 9 век в манастира "Св. Архангели" на Охридското езеро. Прерисуван от зограф Търпо през 1806 г.
Културна дейност

По времето на цар Михаил, стари тракоилирийски епископи се явили на мястото, където били погребани и започнали да правят чудеса. Щом вестта за явяването им стигнала до цар Михаил, той наредил да се издигне храм в Брегалнишката епископия и да се пренесат мощите им там. Със задачата бил натоварен благородния българин Таридина (Твърдина). За храма било определено духовенство, обучено да служи само на български език.

Сведенията са на архиепископ Теофилакт Охридски.

Това са сведения за борба на цар Михаил срещу гръцкото влияние. Светиите са апостол Тимотей (от 70-те апостоли на Христос - един от първите проповедници на християнството в Македония) и Евсевий и Теодор, които се считат за основатели на тракоилирийската или българската църква. Гърците ги считат за еретици. Михаил поддържа тракоилирийската църква срещу гръцката.

Това се случва по времето на имп. Теофил и опровергава легендата, че цар Михаил до 865 г. бил езичник и бил покръстен от Теодора и сина й Михаил ІІІ.

Как се създават версиите на днешната официална историография

Благородникът Таридина или Твърдина в по-късните легенди започва да се нарича Константин - името му е преведено на латински: твърдина - констанция. Животът му се смесва с живота на Константин-Кирил и това намира отглас и в "Успение на св. Кирил". Константин - човекът на цар Михаил, който въвежда българско богослужение в Брегалница е Твърдина, а дейността му в Брегалница по-късно се приписва на св. Кирил. И понеже името на цар Михаил съвпада с това на по-късния ромейски император - по развален телефон се стига до новата версия, че св. Кирил действал по подбудата на цариградския император. Странна версия е, че погърчен Цариград, който от векове и за векове преследва българското богослужение, изведнъж праща мисии за въвеждане на българско богослужение из Средна Европа и Балканите...

Новата стара азбука

При българския цар Михаил се въвежда и обновена азбука - вероятно преработената кирилица на св. Урфил измества по-неудобната глаголица.

Претенциите на папа Николай

Възраждането на илирийските българи и засилването на независимостта на българската църква привлякло вниманието и на папата. Той решил, че повода е добър, за да възстанови положението отпреди Първа Юстиниана, когато епископите на българската църква се ръкополагат от Рим. Николай изпраща писмо до царя на Илирийска България Михаил през 860 г.:

"До император Михаил...

Нужно е за вашето славно императорско дело ... да се възстанови във ваше време стария обичай на службата, която нашето седалище извършваше във вашите провинции посредством епископи, а именно - солунския епископ, който изпълняваше службата на Римското седалище в Епир, освен това (епископите) в Илирикум, Македония, Тесалия, Ахая, Брегова Дакия, Средиземна Дакия, Мизия, Дардания, Превала..."

Така папата също потвърждава, че цар Михаил е бил християнин преди 864-865 г. Също и че името му е Михаил отпреди това. Той описва провинциите на Първа Юстиниана. Споменава и Ахая и потвърждава казаното от Малала, че древните мирмидонци, предвождани от Ахил, по негово време се наричат българи. Ахил предвожда по-точно ахейци.

Папата претендира за земите на Илирийска България и се връща върху събития отпреди векове. Той счита българската църква за тракоилирийска църква. Ако българите са късни заселници в тези земи, написаното в писмото става абсурдно, понеже не може да се очаква българския цар Михаил да го касаят събития, случили се по време, когато неговия народ се е катерил по планината Хиндукуш с монголците.

Папата смята, че стремежа на Михаил да възстанови силата на народната църква в тези провинции добре ще съвпадне с връщането на стария обичай за подчинение на Рим.
"Св. равноапостол Фотий" - така го почита и сега "Българската православна църква", а заслугата му е, че влиза във вражда с папата, която не е разрешена и до днес. Това геройство го прави "равен на апостолите"


Писмото на папата озадачава царя и търсейки истината той се обръща към цариградския патриарх Фотий за мнение. От отговора на Фотий се разбира, че Михаил е искал да се осветли за формулата на вярата, понеже се стреми да се постигне разбирателство в църквите по този въпрос.

В отговора на патриарх Фотий до българския цар Михаил няма и помен, нито следа, че той е бил покръстен от гърци или от Цариград. Напротив - ласкае го като го сравнява с Константин Велики - който приема християнството от Евсевий Никомидийски, когото гърците считат за еретик (а Михаил издига за него храма в Брегалница), подпомага и почита св. Урфил (който съставя азбуката сега използвана от Михаил) и пр.

На всичко отгоре Фотий казва, че Бог е укрепил цар Михаил в тази вяра, която изповядва - и която е приел още в детинство. За никакво кръщение на Михаил в зряла възраст не става дума.

Фотий пише, че действията на Михаил са по Божие внушение, а не пише, че са по гръцко внушение. Сведенията са от самото писмо на Фотий.

Същото от римска страна пише и Анастасий Библиотекар: че Михаил върши дейността си не защото е бил поучен от един римски духовник, а по откровение от Бога.

И Цариград и Рим казват, че българския цар Михаил е избран от Бога за велики дела и затова се обръща към тях с цел да се постигне помирение на църквите. Но това не им пречи да се изпокарат помежду си.

Понеже цар Михаил отстоява своето - българското верую, което е според казаното в Библията - Фотий по-късно се настройва срещу българската църква.

През 862 г. Фотий пише в окръжно послание до източните църкви че: "И българския варварски и христоненавиждащ народ дотолкова се наклони към богопознание, че ... се отърсиха от елинското суеверие, пренесоха се във вярата на християните."Защо българите да напускат елинско суеверие, ако са тюрки? Защо не монголското или поне славянското суеверие? С думите си Фотий счита българите за стари тракоилирийци.

От окръжното излиза, че българите се били покръстили по времето на Фотий и - разбира се - от Фотий. Повод за тези бомбастични думи е именно посланието на цар Михаил с въпроси по догматични въпроси. Има се предвид отново, че българите се обърнали към "правата" вяра на гърците, а не покръстване на езичници.

Ако трябва да се съберат всички случаи, когато гърците решават, че че са надделели, ще излезе, че българите са се покръствали периодично отново и отново. И всеки път, когато не се подчиняват на гръцката догма - отново са ставали непокръстени.

Елинското суеверие

срещу което пише Фотий е манихейството, а историята е следната: неговите корени са в учението на Залмокс - царя-жрец на траките гети (готи). Това учение съживява в по-късно време скитът (българинът) Саракин, който известно време живее в Египет. Той го смесил с учението на Питагор и Емпедокъл и с християнството - и учел че има две начала: добро и зло. След смъртта му, жената при която живеел предала книгите му на някой си Кубрик, който се преселил в Персия и се нарекъл Манес. На негово име се нарекло и учението. Сведенията са на църковните историци Сократ Схоластик и св. Евсевий Цезарейски.

Понеже манихейството се основава на елински философи, Фотий го нарича "елинско суеверие". Повече от ясно е, че в тези времена в България секти като манихеите не са мнозинството от населението, което е православно - противно на това, което се опитва да внуши Фотий. За да унижи българите, в софистиките си той приравнява към "елинското суеверие" и тракоилирийската българска църква, която "учела, че Светия Дух изхожда от Сина" - една ярка клевета и измислица (българските епископи учат, че Светия дух се предава чрез Сина, както пише в Новия завет). Той пише: "Това безбожие, наред с другите, са посяли ... тамошните епископи на мрака, защото те се наричаха епископи." Фотий признава българската църква за епископална.

Става ясно, че гърците не са покръствали българския народ, а Фотий е водел спорове с български епископи. Това писмо е ярко опровержение на легендата, че българите са покръстени в 865 г. Ако българския народ е приел християнството през 865 г. - откъде тогава по това време - писмото на Фотий е с две години по-ранно - 862 г. - в неговите земи се намират "тамошни епископи"?



ЗАДАЧАТА НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ

Цар Михаил създава църква в Македония, която да служи само на български език. Твърдина или Константин превел някои богослужебни книги, но народът не ги считал за свещени, защото не били благословени от някоя висша църковна власт. Затова цар Михаил изпратил мисия до папата начело с Кирил и Методий и учениците им, да молят за съвети.

Първият въпрос на цар Михаил е какво да направи, за да покръсти останалия все още непокръстен български народ - съобщава съвременникът Анастасий Библиотекар - функционер на римската църква.

Отново става дума не за езичници, а за християнските секти на богомилите и манихеите. Затова Михаил строи църкви в Брегалнишка област - тя е населена предимно с манихеи.

Папа Николай и папа Адриан благославят донесените български книги - може би с надежда, че така ще улеснят постигането на супермация над илирийската църква. Рим санкционира българското богослужение, разбита е догмата на триезичната ерес. Това постигат цар Михаил и Кирил и Методий.

Понеже българите искали и свой патриарх, папа Николай решава да задържи, макар и почетно, българските пратеници - Кирил и Методий и спътниците им - докато се върнат изпратените от него за България епископи Павел Популонски и Формоза Портуенски и докато се осведоми за работите в България и колко са християните в България и към кои християнски течения се придържат.

Павел и Формоза предали на българите цялата литургия на български език. Те били радостно приети от българския народ и от царя и поради тях Михаил изгонил всички чужди проповедници от България.

Свидетелството е на участника в събитията Анастасий Библиотекар и напълно опровергава новата теза, че "гъркът" Кирил бил превел Библията по поръчка на ромейския имп. Михаил ІІІ за панонските славяни.

Новите слависти основават версиите си на легендарното панонско "Кирилово житие". То смесва събития от живота на благородника Твърдина и живота на Св. Кирил и приписва на панонския княз Ростислав действия на българския цар Михаил. Иронията е, че панонските жития на Кирил и Методий точно така са и наречени от науката - "Панонски легенди" - и все пак тя ги преразказва за достоверни.

В действителност от Горна Панония - когато научават, че в Илирийска България е въведена по-удобна азбука - поискали от цар Михаил да им изпрати някой учен човек, който да я донесе и у тях. Той им изпраща Кирил и Методий.

Така започва изчезването на българското име от историята на славистите. За техен срам и българските учени подкрепят слависткото наименование на езика на константиновите книги - "старославянски" и "черковнославянски". Сякаш те не са донесени в Панония от България, а са се появили там.

Българската граница

Заедно с пратеничеството до българите, папа Николай изпратил и пратеничество до ромейския император, защото пътят до Цариград минавал през Илирийска България. Папските пратеници били придружени и от български. Първите били посрещнати от ромеите изключително зле. Пред Цариград делегацията била спряна от охраняващия границата ромей Теодор, който ги пуснал да влязат чак след разни гаври и насилия - разбил главите на конете им и им заявил, че императорът няма нужда от тях. А когато влезли в града, императорът дори споделил пред българските придружители по адрес на папските пратеници: "Ако не бяха дошли през България, нито щяха да видят лицето ми, нито повече щяха да видят Рим през живота си." Явно българите после са коментирали думите му пред папските хора, защото това разказва Анастасий Библиотекар.

За пореден път научаваме, че България по онова време е опирала до Цариград - там е охранявал византийският граничар Теодор. А Златарски и неговата официална днес школа заблуждават, че България не владеела дори Одрин...

Папа николай І - папата който влиза в непоправима вражда с цариградския патриарх Фотий и двамата взаимно се анатемосват.

Заслуги на двамата герои са разорението на Константинопол от кръстоносците, войната на кръстоносците срещу България при Калоян, избиването на цвета на западното рицарство от българите, пленяването на Балдуин, превземането на Югоизточна и Средна Европа от турците без достатъчна западна помощ за защитниците и много други последствия.
Въпреки усилията си, българският цар Михаил така и не успява да изпълни мисията на живота си - да постигне мечтаното от него църковно единство.
ЦАРИГРАДСКИЯТ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР ПРЕЗ 869-870 г.

Накрая - след като цар Михаил и Фотий не се разбрали заради догмите - и папата не се разбрал с цар Михаил, заради папската претенция за супермация над илирийската църква. Михаил се стреми към независима българска църква.

Така Цариград и Рим стигнали до идеята за църковен събор, който да реши положението на българската църква. Той става арена на сблъсък между римското и цариградското духовенство.

Папските претенции са неоснователни, защото са важали до създаването на независимата Архиепископия Първа Юстиниана. Тя е призната и е одобрена от папа Вигилий през 6 в. и с това Римския престол завинаги изгубва правата си за ръкополагане в нейните провинции.

В претенциите на гърците не се споменава, че Цариград е покръстил българите през 864-865 г. Ако това беше истина, то би било най-силния довод на ромеите.
Цариград не споменава за никакви свои църковни прерогативи, а претендира за съвсем друго - че преди българите да овладеят властта в тези провинции, те са били под ромейско управление и в тях е имало гръцки свещеници.

Цитати от изказванията на събора

Тях официалната историография избягва да цитира, най-малкото защото спорните провинции се наричат на събора "българско отечество в Илирия". Никъде в тях не се говори за покръстване на българите, което би трябвало да се се състояло само 5-6 години по-рано. Никъде не се говори, че българите са чужденци в земите си.

Предава ги Анастасий Библиотекар (антипапа Анастасий ІІІ):

"Представителите на източните патриаси казаха на българите: "Когато вие заехте онова отечество, под коя власт се намираше то: гръцки или латински свещеници имаше - отговорете?"

Българските пратеници отговориха: Ние с оръжие в ръка извоювахме онова отечество от гръцка власт, в което намерихме гръцки, а не латински свещеници.

Представителите на източните патриарси отговориха: "Ако там сте намерили гръцки свещеници, явно е, че онова отечество е спадало в ръкоположно отношение към Цариград."

За покръстване на българите от гръцката църква изобщо не се говори. Гърците не казват, че са ръкополагали български свещеници в тези провинции. Ако такова покръстване се е състояло в България само няколко години по-рано, то щеше да е съвсем прясно събитие за събора.

След това Анастасий Библиотекар пише едно от най-важните неща за българската история: "... българите въз основа на сродствеността съединиха своето отечество и през цялото време оттогава досега задържат онова, което бяха заели."

С това той заявява, че периодично навлизалите през 4-7 в. българи от северната страна на Дунав, присъединяват земите южно от Дунав въз основа на родовото си право и на родствеността с местните жители-българи.

Целият спор не е за църковно право - че Рим или Цариград са покръстили българите, а е за исторически права - че през минали периоди Рим и Цариград са имали известно влияние в българските провинции.

Интригите за подчиняването на българската църква на Цариград

Анастасий Библиотекар описва, какво се случва в Цариград: българското и римското пратеничество били изолирани в отделни килии без достъп до външния свят. Делегатите заради различните езици не разбирали какво говорят другите. Имало един единствен императорски преводач и той не смеел да превежда другояче, освен по начин изгоден на императора. На българските представители било показано едно писмо на гръцки, в което се казвало, че уж делегатите на източните църкви са се разбрали с латинците българската църква да се подчини на цариградската гръцка патриаршия.

Коя църква управлява българските земи от разделянето на Римската империя до 9 век?

Анастасии описва, че отначало те са към Рим, а по-късно източните императори само със сила ги подчиняват на удобните им цариградски патриарси, както се разбира от писмата на папите - започвайки от папа Дамас от 4 в. (папствал през 366-384 г.). Но "съвсем скоро след това българския народ дойде и въз основа на правото на владение си ги поиска." По тази причина Рим не подновил претенциите си към тях. Т.е. - защото те по право принадлежат на българите. С това Анастасий отново повтаря, че преминаващите Дунава българи са си поискали, нещо, което поначало си е тяхно.

От това се разбира, че българите са освободили земите си южно от Дунав скоро след разделянето на Римската империя - през 4-6 в.

И в биографиите на "Римските първосвещеници" Анастасий също посочва, че българите въз основа на народното сродство (с жителите на тези провинции) са обединили своето отечество.

И в двата случая се изразява една и съща мисъл: българите от Мизия, Дакия и Тракия смятали, че въз основа на същата народност имат право да се обединят с тези в Тесалия, Двата Епира и пр. и сами да се управляват.

Всички опити на съвременните историци от Златарската школа да преведат думите на Анастасий по някакъв друг начин, тъй че да се разбира нещо друго, не могат да опровергаят казаното от него.

За кои български земи спори съборът

На него не е ставало дума за Дакия (Скития), Мизия и Тракия, а само за Македония и останалата Илирийска България. Дали българите при цар Михаил са се покръствали, препокръствали и пр. - всичко това се отнася за Македония и Илирия, а не за Мизия, както учат днешните учебници.

Илирия - в по-ранни времена. По времето на събитията границите й са приблизително сходни

Това подчинение на книга на българската църква от събора се нарича в Житието на св. Кирил, в текст прибавен по-късно, покръстване на българите. Там се казва, че през 869 г. българите "изоставили скитското си заблуждение (т.е. веруюто на тракоилирийците) и познали истинския път", което те, както се вижда по-късно, не правят.

Бащата на днешната българска историография В. Златарски предава събитията в превратен смисъл, че на събора Ромейската империя си върнала в църковно отношение своите стари области в Източните Балканите и придобила нови в Западните, които по-рано са били към Рим - във "възникващия български диоцез". Всъщност българския диоцез не възниква, а се унищожава на този събор. В легендите на Златарски Византия си отвоювала "придобития приоритет в покръстването". Всъщност на събора не става въпрос за никакво покръстване, а за Източните Балкани Цариград нито е претендирал нито ги е получил - те изобщо не са предмет на събора. Спорните провинции са изброени в изворите точно и в тях Източните Балкани не фигурират.

Покръстването на Борис според бащата на официалните историци В. Златарски

От Златарски тръгва идеята, че Борис се бил покръстил от хитрост. Понеже от една страна го заплашвала с война Теодора, а друга - франките. Това станало през 865 г. - обаче по това време Теодора вече не е на власт. Кой точно покръства Борис - кой свещеник, епископ, патриарх, папа? - не се казва. Според Златарски, самата България поискала доброволно да се подчини църковно на Цариград. Но един неграмотен монголски хан - какъвто е Борис според Златарски - не би имал познания да спори по догматите, както прави цар Михаил.

Българската църква след Цариградския събор

Цариград и Рим разкъсват и си поделят земите на българската църква според политическите граници на двете римски империи. Цариградската църква - чиято власт на Балканите дотогава стига до околностите на Цариград и гръцките църкви по брега на Бяло и Черно море - получава права да разшири властта си на Западния Балканския полуостров. А Римският папа - чийто диоцез отначало свършва до Равена и лангобардите в Северна Италия - получава права да разшири властта си над българската църква в Панония - защото тя някога време е принадлежала към Западната империя.

Панония на картата на Римската империя

Българите не признават решението на събора.

Папата, който е задържал делегацията на Кирил и Методий при себе си - пуска Методий за епископ на Панония. Константин вече е починал в Рим. През живота си той е светско лице и едва преди смъртта си приема монашество и гръцкото име Кирил. Предрасъдъка, че човек не може да приеме духовен сан, ако не е с гръцко име не напуща българите.

Методий е поискан за панонски епископ от княз Ростислав и новия папа Адриан му го изпраща. Рим счита Методий за свой представител, а той остава верен на тракоилирийската или българската църква. Сега Рим започва да критикува Методий, че служи и проповядва на варварски език. А и Методий не изповядва същото верую като Римската църква.

Веруюто на Методиевите ученици - Българският Символ на вярата

Веруюто на "третата партия" на Евсевий Никомидийски е верую и на тракийската църква, на св. Урфил, на цариградския владика Демофил, когото испанецът имп. Теодосий сваля. То е, че Светия Дух излиза от Отца, а се предава чрез Сина - както пише в Новия завет. Това верую отхвърлят и Рим и Цариград. Според едните Той излиза само от Отца, а според другите - и от Сина. Очевидно Методий не е грък.

Св. Климент със св. Кирил и св. Методий

Това верую защитава и Св. Климент Охридски, което е описано в житието му "Vita Сlementis".

Теофилакт Български (Охридски) - византиецът, който защитава независимостта на българската църква през византийското робство
Българите запазват вярата си дори и през византийското робство. Интересно е, че българското верую защитава и византийския епископ Теофилакт Охридски през 11 в. - явно той или е българин или в Орхид са го побългарили. Той казва за изповядващите римското виждане: "Вие считате, че излизане е равно на предаване. Понеже намирате (в Новия завет), че Духа се предава от Сина, вие мислите, че не правите грешка, като наричате това: излиза от Сина." Това е очевидно защита на българското верую, защото в гръцкото не се казва, че Духа се предава от Сина.

Колкото и да е странно имп. Василий Българоубиец се съобразява с традицията на Първа Юстиниана. Когато завзема България, той издава указ, че запазва самостоятелността на българската църква - Охридската архиепископия - и изброява епархиите й, а границите й почти напълно съвпадат с тези на Първа Юстиниана. В указа се казва: "Границите и особеното битие (на българите), които бяха тъй добре определени от царуващите преди нас, в нищо не се накърняват."

Това дава широки права на охридския архиепископ Теофилакт - българския църковен глава. Когато цариградския патриарх започнал да се меси в работите на българската църква, Теофилакт енергично се протипопоставя и заявява буквално следното: "Но какво общо има България с Цариградския патриарх, който нито има право на ръкополагане в нея, понеже призна архиепископа й за независим (автокефален), нито е наследил някоя друга привилегия над нея."

И това опровергава тезата, че българите са покръстени от гърците.

Най-вероятно Теофилакт е българин - веруюто е нещо, което се приема при кръщението и едва ли някой би сменил веруюто на своя народ с чуждо.

Теофилакт пише Пространно житие на св. Климент Охридски и Служба за него. Там подчертава категорично българския език и българската принадлежност на "славянското" население в диоцеза си.
Новият закон

През 9 век Библията в България не е превеждана наново, а е транскрибирана от старата българска глаголица на новата българска азбука - "Кирилицата":

"...за половин година двама попа бързописци преложили под ръководството на Методий цялата Библия."

"Переяславско-Суздалския летопис", архимандрит Леонид, 1822-1891

Поради краткото време, тъй като са бързали, липсващите четири глави за "Царствата" и тогава не са преведени, а доста по-късно.

...



Емил Живков:

Налагани са новите термини - вместо българи - славяни, и вместо български книги - славянски книги.

В апокрифа "Сивилино пророчество" пише черно на бяло, че така наречените "словени" са всъщност българите и те са призвани да носят истинското благовестие на Сина:

"Първият род са словените, сиреч българите: гостолюбиви, смирени, честни, незлобиви, обичащи чуждите и християнството. Те ще предадат на Бога правата вяра, повече от всекиго на света.

Вторият род са грузинците: кротки, любещи чуждите, незлобиви, любезни, почитащи попа, разпитващи за Бога.

Третият род са елините, т. е. гърците, издигащи царя, смесващи се с всички народи, самохвалци, лъжесвидетели, горделиви, златолюбци, съдещи с подкуп, те трикратно ще разколебаят своята вяра..."

...



ПОЮДЕЙЧВАНЕ НА ВИЗАНТИЙСКОТО ПРАВОСЛАВИЕ

Византийците са натрапили в православието множество юдейски обичаи.

"Пеенето" в черквите или по точно - воя, който наричат "черковно пеене" - е от синагогата.

От стария еврейски храм е и архитектурата на черквите. В Библията ясно се казва, че Бог няма олтари правени от човешка ръка, че завесата на храма (която отделя святото място от вярващите) се разкъсва - знак, че вече няма преграда между човека и Бога, свързани от Сина. В пряко противоречие с Христовото учение, византийското православие строи черквите си по подобие на еврейския храм - отделя "свещено недостъпно място" - олтар, в който влиза само свещеника.

Така е и с облеклата в православната църква - и те са от синагогата (справка - филмът "Вечният евреин").

Благовестието (на гръцки Евангелие) е наречено от официалните църкви "Нов завет" - сякаш християните имаме стар. Да видим, какво е "завет" и имаме ли такъв:

"Завет" означава буквално договор - сключен между Бога и еврейското племе. Той е сключен точно както днес се сключват правни и търговски довори - с конкретни клаузи и неустойки. И това не е за чест на евреите. Причината е тяхното постоянно отмятане от Бога и връщане към езическите идоли. Затова им се налага тежък договор, който трябва да изпълняват, ако желаят Бога да продължи да ги води.

Сключвали ли сме ние християните някакъв договор? Очевидно не. Кръщението не е договор. Нито някой друг християнски обичай. Старият завет не е задължителен за нас - иначе трябваше да спазваме всички клаузи и правила, които задължават юдеите. Това е изрично отречено от апостолите. И самият Христос вместо Десетте заповеди за евреите - дава на християните нови, които са само две: "Обичай Бога ... и (обичай) близкия си като себе си." За нас "Стария завет" е боговдъхновена книга за пример, а не за задължение.

Подобно е и с повечето останали детайли на византийското православие - всички те са едно анахронично връщане към "Стария" - еврейски - завет. Тогава защо е дошъл Христос?

Противоречията стигат далеч:

Библия, пророчество на Исая (44-13): "Дърводелецът простира връв, начертава ‘идола’ с тебешир, изработва го с длета, начертава го с пергел, и го образува по човешки образ... 17. Коленичи пред него и му се кланя, и му се моли..."

Кое се чертае с пергел? С пергел се рисува едно точно определено нещо. Било то от дърво, както е пророкувал Исая, или от платно и хартия, както е по-често днес.

Плашили ли сте се от иконите като деца, когато ви заведат в черквата - мрачно място, където всички се движат като неми сенки и не трябва да шукнеш? Иконите наистина са плашещи - тези изпити бледни образи, като таласъми, които гледат мрачно, страшно или - да си го кажем направо - откровено злобно. Във всеки случай не и насърчително. Рядко има икона, която да не представя светията като урод. Защо нашите покровители трябва да ни гледат накриво?

Иконописците имат един странен професионален обичай - когато рисуват икона, карат само на хляб и вино. Освен, че гледаме постиженията на пияни хора, това е и вид оброк - и то не към светията, а по-скоро към изображението, което искат да нарисуват - към идола.

Очевидно рисуването на картини е съвсем едно, а обявяването им за "свещени" и кланянето пред тях - нещо съвсем друго.



СТРАННИ НОВОВЪДЕНЕНИЯ

Православната, а и католическата организация въвеждат нови обичаи, които ги няма в по-старата християнска църква, а и нямат основание в Библията - колкото и да се кълнат, че тяхната религия е най-оригиналното християнство.

В новата официална "църква", създадена от Константин, се появява една нова прослойка, която е непозната в ранната християнска църква - монашество. Цели тълпи от хора, които търсят по-лесен живот се насочват към манастирите - места непознати за ранното християнство, но познати от езическите култове. Там стават храненици на новата религия. За много хора това се оказва най-добрия начин да живеят на чужда издръжда, при това доста изгоден - с постоянните дарения от владетелите и големците, сред които става модно да се надпреварват да ги спонсорират. Изписването по стенописи и книги на дарители става начин богатите да доказват престиж и влияние.

Наши възрожденски писатели - самите те духовници - описват с отвращение обичаите по манастирите и ежедневието на монасите - лентяи, неграмотни, нечистоплътни, рошави, некъпани, непрани и миризливи като индуистки гурута - и дивашките суеверия, които се разпространяват в средите им. Един възрожденски духовник разказва с погнуса за безпросветните им вярвания - било популярно следното нещо: монахът смятал, че първата мисъл, която му хрумне сутрин, след като се събуди е от Бога. И прави първото, което му щукне. Някои ходят по пътищата и просят за посмешище на хората. Това са плодовете на мързела или, както се казва в Библията: "Безделието ражда порочен ум."

ОБЩЕСТВЕН БИЧ

Тази неизброима, занимаваща се неясно с какво прослойка - монасите - става тежко бреме за обществото. Населението трябва да изхранва всички тези безделници и търтеи.

На всичко отгоре след византийското робство в България навлизат някои елементи на западния феодализъм, на когото подражава Византия. Цели села се закрепостяват към манастирите по решение на царете. Изумените жители, довчера собственици в имота си и невиждали феодални порядки, изведнъж се оказват без нищо и на всичко отгоре трябва да работят, за да хранят чужди хора - обитателите на манастира. Тогава вече българските селяни не издържат. Не са редки случаите, когато жителите на такива села се вдигат, нападат манастира и избесват монасите.

...



ИЗВРАЩЕНИЯ

Извращенията, до които стигат поклонниците на тази религия са масови. Можем ли само да си представим стълпниците - хора, които живеят на един стълп с месеци и с години, там ядат и там се изхождат. Невидели гребен и пране. Трудно е да си представим, как е миришело покрай техните стълпове.

Християнство ли е това или индуистка пагода? Такъв аскетизъм в християнството няма. Да видим, какво се казва в Библията по случая - Матей, 6 глава: "1 Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците, за да ви виждат...
16 А когато постите, не бивайте унили, като лицемерите; защото те помрачават лицата си, за да ги виждат човеците, че постят...
17 А ти, когато постиш, помажи главата си и умий лицето си,
18 за да не те виждат човеците, че постиш, но Отец ти, Който е в тайно..."

Или казано с думи днешни: "Измий се, сложи си гел, среши се, да приличаш на човек. Бъди ведър. И нека никой да не разбере, че вътре в себе си постиш."

Не пише: "Качи се нависоко, да те видят всички. Вмирисвай се, стани като таласъм."

Друга разлика е, че в по-старата църква няма или не е особено разпространено такова нещо като календарен пост - човек пости, когато има някаква житейска нужда, по собствено вътрешно решение.

"О, НЕРАЗУМНИ И ЮРОДЕ..." - Паисий

Още по-фрапиращи са представителите на армията юродиви - духовници, които се държат като луди (или действително са такива), спят където заварят, хранят се с уличните кучета по бунищата. Живописна илюстрация са Житията на светиите, които изобилстват с такива примери - официалната църква обявява по-изявените за "светии":

Преподобни Симеон Стълпник
Един си намерил помия на бунището, но кучетата му я отмъкнали и го оставили да се търкаля там.

Друг замервал в храма с орехи благочестивите на вид християни. Юродиви замеряли хората с човешки екскременти в черква по време на литургия.

Тези истъпления и днес се обявяват от руски и други православни книги за "най-високо стъпало спрямо другите високи състояния на напредналост в духовната борба".

Приликата с индуизма става все по-пълна...





ПСИХОЛОГИЯ НА МАЗОХИЗМА

Според автора Антониос Марку: "Юродството е доброволно симулиране на безумие заради Христа. Юродивите са приели доброволно поругание, нищета, унижения и гаври, за да свидетелстват по свой начин, че друг път, истина и живот освен в Спасителя на Света - Господ Иисус Христос - няма.Тяхното изобличение на фалшивите и илюзорни ценности, на които светът служи и се кланя, е остро, необичайно и шокиращо."

Ето откъде взимали идеите си художниците-модернисти!

Едно от умопомрачителните описания на живота на тези "светии":

"...Веднъж той минаваше, подскачайки, край блудилището.

Една от блудниците, като видя юродивия, го задърпа вътре. А този истински присмехулник над Сатаната пък й отстъпи и влезе. Събраха се около него и другите блудници и със смях го питаха: "Как се присети да дойдеш?!" Почнаха да го побутват и да го подтикват към мръсно блудство, опипваха тайните му членове. Други го галеха и изкушаваха, за да го склонят към срамно дело. А трети го убеждаваха: "Направи блуд с нас, юродиве, за да наситиш духовната си похот (и да се отървеш от нея)!"

Той обаче яви истинско чудо... при толкова силна съблазън, те не можаха да го склонят да пожелае тоя смраден грях.

Тогава блудниците се отказаха с думите: "Тоя или е някакъв мъртвец, или безчувствен пън: както и да го възбуждаме, нищо не излиза!"

Една от тях пък каза: "Чудя ви се на глупостта! Той е юродив и бесноват, гладен и намръзнал, няма къде глава да подслони - откъде да се вземе у него желание? Оставете го, нека си лудува".

Андрей юродиви

А една предложи: "Дрехата му е хубава. Да я вземем и да я продадем и ще имаме пари за пиене днес!" Те го разсъблякоха гол, отмъкнаха дрехите му и ги продадоха. Тогава старшата нареди: "Няма да го пускаме гол навън, а ще му дадем поне вехта рогозка". Срязаха по средата й дупка и нахлуха я на шията му вместо дреха.

На улицата той отново почна да тича и да юродства... и които го виждаха, му се подиграваха и казваха: "Хубав чул са ти метнали върху магарето, юродиве!" Той пък отговаряше: "Юродиви сте вие, а моята дреха е хубава. Защото Господарят ми ме направи патриций..."

И днес подвизите на такива "герои" се сочат на православното паство за пример и подражание, за гордост и за възхищение...

Ако искаме да намерим най-старата и най-странната секта в България - не е нужно да търсим дълго.

Такава религия са въвели гръцките попове, когато влизат в нашите земи - очевидно доста различна от старото християнство в България.

...



Презвитер Козма: "За монашеството"



"А някои от тях си вземат жени, та стават за смях на хората.

... то и това да знаеш брате: много простотия живее у тебе...

Други пък ... се скитат без място от град на град, като ядат напразно чуждия хляб.
... изживяват дните си, следейки къде става угощение, понеже са слуги на корема си.

... някой, който бяга от немотията отива в манастир, или като не може да се грижи за децата си, бяга от тях ... иска да почива и да угажда на корема си ... и става причина за много клетви. Защото осиротелите от него деца, когато мрат от глад и зиме страдат, в честния си плач го проклинат...

Черните ризи няма да ни спасят, нито пък белите ще ни погубят...

Виждаме други да се скитат с чорлави глави и небрежни към тялото. Уподобили се на лицемери...

Има пък и други, бесни на дума, които се противят на Писанието. Като искат да живеят по своя воля, построяват си други жилища и оставят своите близки без причина и там узаконяват своите навици. Искат с това да се прославят а земята, което и става. Гиздят се с облекло и се перчат пред тези, които вървят след тях.
А кой ще разкаже насилията, които вършат над немощните?

Когато бяха миряни и живееха в много неправди, казваха: Когато станем монаси, ще се разкаем.

А за храната и за веселбите им и други неща не може и да се говори - на трапезата си имат всякакви ястия като богатите, които живеят светски. Вдигат големи вряви и ту се обиждат, ту се сдобряват. Като престанат да се карат, се отдават на пиянство и се помиряват и се сприятеляват в името на виното... И на всичко отгоре мислят, че са монаси и че служат на Бога.

А други се затварят в килия ... и там живеят угоявайки се, като свине в кочина. Те се задоволяват с подаяния. ... не искат да работят...

Като искат да минат за почтени на земята, предават ни свои завети и закони ... опрощават грехове, а сами вършат безумия, които трябва да бъдат опростени от другите. И което е най-ненавистното и най-мерзко пред Бога - високоумието - то пребивава у тях. Мислят си, че са велики и свети, че всички са по-долни от тях и само те са угодили Богу. Уреждат чужди домове, а от безумие своите отбягват. Купуват и продават и уреждат имения от ниви и ливади.

Жена си напущаш, без да си настанил децата си и оставяш земята ... без да си се погрижил за техния живот."

...



СЪБОРИТЕ - ПАРОДИИ И ИНТРИГИ

В какво се превръща официалната религиозна организация, създадена след Константин Велики - ярък пример са нейните събори, които започват да определят какво е християнство и какво не е - и все повече се отдалечават от него. Новата институция става "съборна" - принципите й вече не се определят от Евангелието или от казаното от апостолите, а от решенията на съборите. С течение на времето те създават нова религия и преследват всички неформални християнски общини - действителната християнска църква, която продължава да живее сред народа в християнските страни. До днес твърде малко се е променило в отношенията им, освен, че преследванията не са толкова зрелищни.

Църковните събори започват с едно отровителство... Историята им показва, че Борджиите нищо ново не са измислили.


Православната църква

д-р Асен Чилингиров
2008 г., Берлин

Споровете на съборите с нищо не се различават от партийните спорове на миналия ХХ век.

А ето и самите факти:

На Първия вселенски църковен събор в Никея през 325 година (нещо подобно на съвременен учредителен партиен конгрес) се очертават известни различия от идеологическо естество. Приема се с гласуване Църковното верую (нещо като програма на партия), а решението на основните въпроси се отлага. Твърде спорното в единството си и в количествено отношение «болшинство» определя своето становище по въпроса като «право» или «православно», т.е. единствено вярно, и заклеймява противното становище като «неправославно» или еретическо. Както обикновено става в историята, доводите на противната страна не само се омаловажават, но и всички документи и свидетелства за нейната дейност и за нейното становище се унищожават и нейният «лидер», според твърде достоверни сведения, в които съвременният читател има твърде малко основания да се съмнява, е отровен от неговите противници, уплашени от засилването на влиянието му сред управляващите среди. И неговата «екзекуция» се изпълнява в самата столица (Цариград).

Това обаче не прекратява спора, а още повече го задълбочава и по време на следващия събор (на съвременен език конгрес) в 342 година, който се състои по една ирония на съдбата не някъде другаде, а в бъдещата българска столица, не само че не се стига до споразумение между двете противни партии, а настъпва пълен разрив и те заседават поотделно в два различни града, Сердика и Филипопол (Пловдив).

Първият събор в Никея





Еретикът Арий е отровен след Никейския събор. След политическото отстраняване, следва и физическо


Различните извори през следващите векове представят въпросния спор по съвсем различен начин. Официалните извори на т.нар. «православна» църква твърдят, че още след Първия вселенски събор в Никея (т.е. на учредителния конгрес) спорът между двете различни групировки е окончателно разрешен и неправославната опозиция повече не съществува. Но от друга страна многобройни и напълно автентични източници, включително писмени извори на самата «православна» църква, не само че потвърждават по-нататъшното съществуване на значителни по големина църковни общини, застъпващи идеите на другата църква, но споменават изрично и тяхната голяма активност, срещу която те съвсем не подбират средствата за борба.

За това течение, противно на «православното», се дават или обобщаващи названия, или напротив, множество различни имена, като и едните и другите скриват неговата същност.



Еретикът Арий е отровен след Никейския събор. След политическото отстраняване, следва и физическо


Още от самото начало на спора между двете идейни течения и чак до наши дни българските земи са театралната сцена, където се разиграват събитията, свързани с този спор. Това е граничната зона между така наречените източна и западна църкви. Противно на твърденията в учебниците по вероучение, до присъединяването й към българската държава, църковната организация на цялата тази територия е практически независима както от Константинопол, така и от Рим, макар да е формално подчинена на Рим – а не на Константинопол!

Както недвусмислено показват историческите извори, църковната организация на тази територия през VI век се откъсва и от Римската църква, нейните представители не взимат участие на следващите църковни събори, а през VIII и IХ век тази църковна организация не участва и в иконоборските разногласия, разтърсили до основи «православната» църква.

За съвсем краткото време от две десетилетия в средата на IХ век, след обявяването на християнството за държавна религия в България и покръстването на малката част от нейното население, останало дотогава езическо – а това са били само отделни лица и родове или кланове, ако употребим тук също едно съвременно понятие за по-ясно ориентиране в събитията – църковната организация на българската държава се подчинява отначало на цариградската патриаршия, после за четири години на Рим и след това, в 870 година, отново на Цариградската патриаршия, но вече при значителна автономия, макар и все още под названието «Българска» православна църква. В 919 година обаче тази църква сама и едностранно обявява своята пълна самостоятелност и своето самоуправление – т.е. автономия и автокефалия. И по този начин един вид се самоизключва от «всеобщата» и «вселенска» православна църква. На тази несъобразена със църковното право стъпка на българската църква цариградската патриаршия отговаря с обявяването й в схизма, т.е. извън закона, и я отлъчва от така наречената «православна църква».

Схизмата бива вдигната, но при извънредно драматични обстоятелства едва в 1037 година, когато умира последният български патриарх (според схващанията на цариградската патриаршия архиепископ) Йоан Дебърски. Чак тогава българската църква става de jura «православна», но de facto тя вече не е българска. Или с други думи и този път, както на няколко пъти преди и след това, понятията «българска църква» и «православна църква» не се явяват като синонимни, а като две различни алтернативи – т.е. имаме или българска, или православна църква. И тук аналогиите със съвременната българска църква са поразителни.










 

и изчерпателно!Започна да ми просветва какво сме загубили като религия!Наистина сме приели Първохристиянството от Апостол Павел,Апостол Андрей и Апостол Сила и сме попаднали после под гръцка зависимост.Лошо!!!

Всяко зло-за добро, е рекъл Народът!

Днес нашият народ е християнски, но от десет души - девет не обръщат внимание на поповете. "Православната църква" остава изолирана от българския народ, едно чуждо тяло.

"...имп. Василий Българоубиец се съобразява с традицията на Първа Юстиниана. Когато завзема България, той издава указ, че запазва самостоятелността на българската църква - Охридската архиепископия - и изброява епархиите й, а границите й почти напълно съвпадат с тези на Първа Юстиниана. В указа се казва: "Границите и особеното битие (на българите), които бяха тъй добре определени от царуващите преди нас, в нищо не се накърняват..."

Ето сигурно доказателство,че по време на византийската "власт" България е била автономна,а части от нея даже са си били независими,понеже през втората половина на XI в. се споменава за Българския каган /жупан/ Михаил оттатък Дунава!