Васил Коларов

Васил Коларов
	Васил Коларов
български политик
Роден	16 юли 1877 г. Шумен, Османска империя
Починал	23 януари 1950 г. (72 г.) София, Народна република България
Погребан	Мавзолей на Георги Димитров, София, Република България
Учил в	Женевски университет
Политика
Партия	Българска комунистическа партия
	Народен представител в:; XVI ОНС XVII ОНС XVIII ОНС XIX ОНС XX ОНС XXVI ОНС VI ВНС
	33-ти министър-председател на България
	2 юли 1949 – 23 януари 1950
Семейство
Съпруга	Цветана Коларова
Деца	Петър Коларов; Никола Коларов
	Васил Коларов в Общомедия

Тази статия е за българския политик. За финансиста вижте Васил Коларов (финансист).

Васил Петров Коларов е български политик, ръководител на Българската комунистическа партия и Коминтерна.

Васил Коларов изпълнява функциите на държавен глава на България от 15 септември 1946 г. – когато след гласуване на референдум от 8 септември същата година, действащата дотогава монархия е отменена и страната е обявена за Народна република България, до 9 декември на следващата година – когато е приета Димитровската конституция, влязла в сила от 6 декември 1947 г.

Той е министър-председател на България в 65-ото (1949 – 1950) и 66-ото (1950) правителство, председател на XXVI обикновено народно събрание (1945 – 1946) и на VI велико народно събрание (1946 – 1947).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Васил Коларов е роден в Шумен. Завършва гимназия във Варна и от 1895 до 1897 г. е учител в Никопол, където се включва в Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). Следва право в Екс ан Прованс, Франция и завършва в Женева (1900). След завръщането си в България е адвокат в Шумен, а от 1904 – в Пловдив. След разцепването на БРСДП остава в ръководената от Димитър Благоев Българска работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) и от 1913 до 1923 г. е народен представител от тази партия. Коларов участва в Балканските войни като запасен офицер.

През 1919 г. е избран за секретар на ЦК на БКП на мястото на заболелия Георги Кирков. Ръководи българската делегация на II и III конгрес на Коминтерна през 1921 и 1922 г. През 1922 г. става негов генерален секретар и действа като такъв до 1924 г., вземайки участие в конгресите на компартии от Германия, Италия, Франция, Норвегия, Чехословакия, Монголия и други. Ръководи планирането на неуспешното Татарбунарско въстание в Южна Бесарабия.

След Деветоюнския преврат в България през 1923 г. призовава БКП към въоръжена борба срещу режима на Александър Цанков, но не среща подкрепа. Пристига нелегално в България в началото на август същата година и заедно с Георги Димитров налага решението за вдигане на Септемврийското въстание. Още преди неговия разгром заминава за Югославия, а оттам – за Австрия, където организира временно задгранично представителство на БКП. В края на 1923 г. се връща в Москва. След смъртта на Димитър Благоев през 1924 г. Васил Коларов застава начело на Задграничното бюро на ЦК на Българската комунистическа партия (тесни социалисти). След Лайпцигския процес (1933) той е изместен от този пост от придобилия международна популярност Георги Димитров. През следващите години Васил Коларов заема различни научни и политически постове в Съветския съюз и Коминтерна.

Завръща се в България през 1945 г. и година по-късно става председател на Народното събрание. Ръководи българската делегация на Парижката мирна конференция през 1946 г. След премахването на монархията в България е председател на Временното председателство на републиката (15 септември 1946 – 5 ноември 1947) и изпълнява функциите на държавен глава до приемането на конституцията от 1947 г.

Като председател на VI велико народно събрание е един от хората, гласували за отстраняването от него и арестуването още в същия ден на лидера на обединената българска опозиция – Български земеделски народен съюз - Никола Петков и БРСДП (о), Никола Петков на 7 юни 1947 година, който впоследствие е осъден на смърт.^[1] Коларов е един от хората, одобрили закриването на самата организация БЗНС „Никола Петков“. С неговия глас е прокарана и първата комунистическа конституция на България, която малко след приемането ѝ е наречена „Димитровска“, поставила основите на 45 години тоталитарен режим в страната.^[2]

След смъртта на генералния секретар Георги Димитров през юли 1949 година, основните претенденти за поста му са Васил Коларов, Вълко Червенков, Антон Югов и Георги Чанков. Взето е решение ръководството на партията да е до голяма степен колективно и действащо под преките напътствия на Йосиф Сталин, като за първи секретар на ЦК е избран Червенков, а Коларов оглавява Министерския съвет. Същевременно той е поставен в изолация – заради здравословното му състояние Политбюро решава да му се осигури „абсолютна почивка“ за два месеца, като бъде посещаван само от Червенков, „преди обяд и в продължение на не повече от половин час“.^[3]

На 18 януари 1950 година Коларов подава оставката на правителството, избран е отново за министър-председател и на следващия ден е гласуван предложен от него състав на Министерски съвет. Всичко това става в негово отсъствие, поради лошото му здравословно състояние, като на практика функциите на министър-председател изпълнява Вълко Червенков.^[4]

Васил Коларов умира на 23 януари 1950 година в София. Първоначално е погребан до мавзолея на Георги Димитров, като през 1990 г. останките му са преместени в Софийските централни гробища.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Коларов е женен за Цветана Коларова, от брака с която има две деца – Петър Коларов (1906 – 1966) и Никола Коларов.

Почит[редактиране | редактиране на кода]

В чест на Васил Коларов в периода 29 януари 1950 – 29 юли 1965 година родният му град Шумен носи името Коларовград.

Откритият през 1951 г. язовир „Васил Коларов“ носи името му до 11 юни 1999 г., когато е преименуван на Голям Беглик.

^[5]До 1963 година Националната библиотека в София носи неговото име.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат

Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Васил Коларов.

„Из Болшевишка Русия“ (1957)
„Партийният кризис“ (1958)
„Спомени 1891 – 1924 г.“ (1968)
Авантюрите на руския царизъм в България, Сборник от документи,1935

Източници[редактиране | редактиране на кода]

↑ Стенограма от заседанието на VI-то Велико народно събрание (5 юни 1947)
↑ Стенограма от заседанието на VI-то Велико народно събрание (26 август 1947) // Архивиран от оригинала на 2014-07-14. Посетен на 2014-07-06.
↑ Огнянов 2008, с. 24, 113.
↑ Огнянов 2008, с. 115.
↑ Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Промени в наименованията на физикогеографските обекти в България 1878 – 2014 г. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2015. ISBN 978-954-398-401-5. с. 56 – 57.

Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.

[1] Стенограма от заседанието на VI-то Велико народно събрание (5 юни 1947)

[2] Стенограма от заседанието на VI-то Велико народно събрание (26 август 1947) // Архивиран от оригинала на 2014-07-14. Посетен на 2014-07-06.

[Огнянов200824,&#32;113-3] Огнянов 2008, с. 24, 113.

[Огнянов2008115-4] Огнянов 2008, с. 115.

[5] Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Промени в наименованията на физикогеографските обекти в България 1878 – 2014 г. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2015. ISBN 978-954-398-401-5. с. 56 – 57.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]